Светът на Хосам Сакр – свят от краен брой щрихи и цветове

            Първа среща

            Влизаш в уютно наредено студио. Приятели са на гости. В съседната стая спи малкото момиченце на домакина. Съпругата му предлага лека вечерна закуска и чаша бира. Някак си всичко е ясно, плавно и като че ли известно. 

Кое е онова, което често определяме или като магия, или като оригиналност? Има ли го в ежедневния свят на твореца или то стои някъде скрито?

Творбите

Те са в съседната стая. Две от тях са нарисувани направо на стената. Защо така? 

Статив и няколко купчини картини по земята. Светлината в стаята е слаба, но стативът е добре осветен. Една по една започват да се изнизват картините от купчините и да се оглеждат в светлината на статива. Една след друга, една след друга те заемат местата си на статива и като че ли всяка оставя следа след себе си, за да подготви мястото за следващата или за да я допълни, а защо не и подкрепи. Така минават час, два, три …

Детето спи в съседната стая. Какво ли сънува?

Разговорът

Отначало е бавен и опипващ онова, което става в душите на всички. Картините диктуват емоциите. Постепенно увличат и допускат в своя свят, а заедно с това възникват и въпросите. Започват да напират един след друг, застъпват се и не се изчакват – религия, наука, мъжкото и женското, усещането на твореца … Нещо интересно се случва – като че ли се познаваме от години. От какво ли се получи тази взаимност. Може би следата преминаваща от картина в картините, се премести и върху разговора. Чрез преминаващите пред очите платна се съизмериха чувства и възприятия, възрасти и култури ...  

Усещането

В минаващото време пред погледите ни като че ли се изреди всичко онова, което изгражда страховитото понятие цивилизация. Възможно ли е? И да и не! В този момент се подсещаме за една мисъл изказана от герой на Борхес – човекът, в рамките на своя живот, се стреми да открие вече откритото. В такъв случай е възможно в дирята от идеи, които оставят след себе си картините да бъде пренамерено цялото човешко познание. Но тогава остава другата загадка – как е възможно това да се постигне като познание, за да се превърне в идея? Не е възможно! Не е възможно в логиката на формализираното познание! Напълно възможно е в логиката на търсенето на света, заобикаляш, обгръщаш всекиго. 

Това е магията на гения на Хосам – достигането до достигнатото и отваряне на непроходенето пространство от цивилизационния мозък. За кого е това? За самият Хосам, не, едва ли? Светът, в който той се е обособил има своите неизбродени дълбини, и едва ли ще има сили да надникне към новото, неусетеното. Тогава това отваряне на неизброденето не създава ли усещането за една празнина, за невъзможност от достигане. Да, ако в съседната стая не спеше спокойно малкото момиченце и не носеше със себе си и усещането ни за бъдеще. 

Думите

            Те не идват веднага. Дирята от поредицата от образи е толкова дълбока, че трудно става номинирането на видяното. 

Светът на Хосам, пресъздаден в образи е краен – лице, тяло, пространство. Няма ограничителен  контур на изобразения свят от образи. Всичко е отворено, всичко, макар и отдавана засъхнало върху платното, е в движение. Дали е възможно да стане два пъти един и същи прочит на едно и също платно. Почти не! Нарисуваното, поддържа своеобразна вътрешна динамика и всеки път изглеждат различно, така  както е в живота – необратимо, неповторимо, вечно развиващо се. 

Къде се крие магията на това изображение – в душата, в мисълта, в усещането за утре, не! Къде в усещането за после, за бъдеще, за вечност ?…

            Цветовете – странни, променливи, привидно неизчистени. Може би това са цветовете на сътворението – съдържащи в себе си основното - нагласата за хармония. От какво ще се получи хармонията – от теорията за плътността на материята и пречупването на светлината, от технологията за производство на багри, не! Няма друг модератор между идеята и момента на нейното осъществяване освен душата. Душата, усетът за света са тези, които формират хармонията в света и в частност в цветовете.

Ако си забравил душата си, не докосвай с поглед картините на Хосам. Те изгарят празния поглед.

            Детайлите – ясни и отчетливи. Човекът и неговите сетива за света. От картина в картина пробягват все едни и същи детайли и въпреки това изглеждат различно. Едновременно строго и меко, студено и топло, ясно и мъгляво, ежедневно и философско, единично и универсално… 

Пространствата

Усещането е за реалност – топлината на пръстта, ронливостта на стената на дома, топлината на дървото, последната вибрация на кования метал, … изпепеляващата сила на огненото трептене и обгръщащата сила на водната мекота. Светът от картините поглъща въздиган от спираловидното трептене на вселената. Светът е сътворението … наречено човешко.

Къде е човекът, тогава? Навсякъде, но сам! 

Устойчив, уверен, зъл, любовен, замислен, направил опит да намери своята противоположна половинка и да възпроизведе света чрез себе си. В платната липсва една голяма част от представата ни за човешко – социума. 

Къде е? Необходим ли е всъщност!? 

От картините лъха един своеобразен еретизъм – човекът е истински, когато е сам. Откъде лъха, тогава тази силна, увличаща взаимност, която покорява всички през цялата вечер? Къде е скрито разковничето на човешките отношения – любов, омраза, безразличие, ако човекът е сам? 

В необятното пространство на душата, да! Попитах съпругата на Хосам „Лесно ли се живее, с този човек?” Тя повдигна топлите си големи очи, в чиито ъгълчета пробягнаха както тъгата на живота, така пламъкът на любовта. Запомнящ се поглед. С какво ли изпълва този поглед ежедневието на малкото спящо момиченце? С търпение, великодушие, ежедневност … 

Тишина

Светът от картините е ням. Погълнат от погледа, от всички сетива светът като че ли потъва в човека. Човекът го поема с цялото му многообразие, тежест, абсурдност и светлина. 

Някои от платната показват ясно това движение навътре към дълбините на душата. Като че ли пред погледа ни става това напластяване на всичко, което ни заобикаля в и върху човешката душа. Очите пробягват по платното и усещат грапавините образували се от пиковете и спадовете на човешкото битие. Движението се забавя, защото като че ли погледът се препъва в празнините, образувани от отсъстващите от живота истински, всепоглъщащи радост и тъга. Ще стигне ли времето на човечеството да се справи с подобен душевен недоимък. 

Други от платната са озарени от светлината на пресътвореното в живота. Светлината е  спокойна, балансирана и въпреки това остава усещането, че сътворението е следствие на вулканичното изригване на търсещата душа. И отново платното е потънало в грапавините на разливащата се лава от чувствата и мислите на създаващия човек. Създаденото е факт, но то предстои да намери място си в реда на света. То е като новороденото - изтръпнало от ужас и решено да бъде.

Какво ли сънува спящото момиченце в съседната стая? Майка й разказва, че се страхува от картините на баща си. Защо ли? Какво ли разчита детската душа обхождайки с поглед платната? Сигурно крехкото детско съзнание трудно пробягва по грапавините, наречени живот.  

Обхватност в необхватността

Светът на Сакр е пределно ясен. Но това не проправя път на ленната и вялата душевност. Светът е ясен, защото е на онзи човек, който е отговорен, силен, чист с отекваща за живот душа. В тази яснота като че ли от тишината на платната безгласно крещи една дума - трябва! 

Трябва - Ясно, точно и категорично, защото светът е за живите, устойчивите, волевите. Останалите, те са в липсващия щрих. Ако някой ден достигнат волята и желанието да допишат своя миг, да сътворят своя белег върху платното на живота нека го направят. В противен случай, светът продължава и без тях, но с неудобството от празнината образувала се от тяхното човешко безволие.

Трябва - ясно, точно и категорично, защото светът е на можещите – създателите. Всъщност мигът на създаването е единственият миг, в цялото човешко съществуване, в който той не е сам. Вплетени един в друг двамата пресъздават света чрез себе си. Това е състояние, устрем за вплитане в спиралата на Вселената. Състояние на преливане на единия в другия заради пресътворяването на Вечността. Състояние на баланс на различностите – земята и небето, огъня и водата, светлината и тъмнината, които отдадени едни на други достигат единението наречено Homosapiens. Останалото е мълчание по пътя наречен за краткост Живот. 

Дали от тази бликаща известност се плаши детето. Дали страхът на детето не изразява една същностна черта за всеки един от нас – инфантилността, породена от известността на живота и отговорността, която носим за неговото съществуване. Дали точно страхът на всеки от нас, че светът е известен и ясен поражда не друго, а необходимостта от създаване на тайнство, често наричано съдба, магия, предсказание … 

Неизвестност в известното

Платната се нижат едно след друго. Следата, която оставят в душите ни е жива. Нещо кара мисълта да обходи цивилизационните жалони и да се замисли всъщност разрушителен ли е светът на човека или светът е необозрим и това принуждава човекът да създава и гради обозрими опори. Тези опори, обаче са временни и поради това бързо изчерпват своето предназначение. След което идва необходимостта от рушене. Човекът разрушава само онова, чрез което той сам се е ограничил в сложния и дълъг път към опознаването на необозримия живот. 

Платната на Сакр са един опит да се прогледне в неизвестното. 

Платната се нижат едно след друго и онова, което остава в душите ни е увереност за утрешния ден, за мен самия, за смисъла на живота на детето, което спи в съседната стая.

Светът трябва да бъде погледнат в неговата същност, без самоограничаващото доволство на постигнатото и съграденото от човешкия гений. Това ни подканя чрез философията си Хосам Сакр.

Минава време

Нижат се дните. Прагматизмът на деня те поглъща, обвива в скодоумието си, опитва се да те погълне. Стига ли мигът прекаран в уютното пространство на Сакр, за пробуждане и укрепване на душата? Малкото момиченце на Хосам един ден ще учи в училище, че има хора, които се раждат с мисия? Дали ще има смелост да признае, че нейният баща е един от тях!

10 януари 2005, Кайро

Йорданка Евгениева,

 Емилия Евгениева